Лордове в маратонки и шофьори от Марс

Призив към българското правителство


Спасете децата ни! Прекратете вноса на шофьори от Марс!

Нашата история започва през далечната 1968 година... През месец ноември на същата, точно на 5-тия ден живота преплита безвъзвратно съдбите на две жени. Баба София и баба Марсана. Както си личи от имената баба София си е чиста българка откъдето и да я погледне човек, а баба Марсана е коренна жителка на Марс.

Датата 5-ти ноември е много важна за двете жени. Това е денят, в който те стават майки. По стечение на обстоятелствата това се случва в марсианската болница с лаконичното име „Главна марсианска болница”. Но тъй като и братята марсианци са толкова съвестни и подредени колкото сме и ние българите те погрешка разменят децата на двете жени и така започва нашата история...

Въпреки малките неудобства породени от този факт детството на децата протича сравнително безпрепятствено и порядъчно, с изключение на някои малки детайли. На един, от които ще обърнем по-специално внимание, защото той има важно значение за нашата история. И малкия Маратончо и малкия Шуми имали много лош пример от бабите си що се отнася до правилата за движение. Въпреки произхода си от различни планети двете баби били еднакво сприхави и непрекъснато озлобени и намръщени от малките си пенсии и ниското възпитание на околните им. И двете редовно пресичали на червено докато водели внуците си на детска градина и по-късно на училище. Те правели това доста чевръсто подканяйки децата с напевното „Айде баба сега да внимаваме, че е червено.. бързо, бързо..”. Но не само бабите правели това ами и всички и на Марс и на Земята и децата попивали като гъба от Ве Ес телешоп всичко, което виждали. Малките деца растели доволно и щастливо докато един ден.. Шуми не изкарал шофьорска книжка...

Тъй като той вече знаел, че ако внимава може да минава на червено, а ако е зелено може да профучи, без да се съобразява с никой друг, защото е „в правото си” един ден съвсем закономерно прелетял през „внимаващия” Маратончно. Ще спестя описанието, но ще кажа, че за съжаление историята продължава без Маратончо.

Разбира се баба София се вайкала и псувала и кълняла като каруцар и постоянно питала „абе тия от Марс ли са паднали!”, „Кой ги учи да шофират!”, „Спрете войната по пътищата!”, „Нмалете скоростта, спасете дете!” и т.н.

Баба Марсана пък яростно защитаваше сина си: „Случват се и такива работи, той не го е искал”, „Каквото и да е направил той ми е син”, „Те пресичат на червено, а после какво искат!”, „Той моя е бил на зелено, бил е в правото си!”

Войната по пътищата започва на детската площадка! Да обвиняваме постоянно шофьорите означава за пореден път да се делим на наши и ваши, на лордове в маратонки, когато пресичаме и да хулим шофьорите все едно са паднали от Марс, а не са плод точно на нашето общество и възпитание. Шофьорите са порасналите деца, които ежедневно виждат как пресичате на червено и се учат от вас и от родителите и бабите и дядовците си. Учат се да не зачитат законите и да не уважават правото на другия, учат се, че ако внимават може да нарушават правилата. Накрая тези деца взимат книжки и убиват други деца възпитавани по същия начин!
Проблема по пътищата е проблема на детските площадки, но той е по-голям и никой не се захваща с него, защото „живота е труден” и „той (живота) най-добре възпитава”, а „боя не е като да разгражда, той изгражда”.

Тук няма добро и лошо има Софиянци и Марсианци нищо, че всички сме от България.